БЛИЦ Спорт

Още

https://sport.blitz.bg/bg-futbol/spasenieto-na-nacionalniya-ni-otbor-minava-prez-tezi-tri-klyucha_600990.html Sport.blitz.bg
БГ футбол

Спасението на националния ни отбор минава през тези три ключа

Докато чакаме чужденците да станат българи, изпускаме българите, които могат да спасят футбола ни

Фабиан Нюрнбергер Снимка: Startphoto.bg

Националният ни отбор допусна пет гола във вратата си и не отбеляза нито един в противниковата. Сътвори и поредната вечер, в която родният футбол успя да превърне дори най-големите песимисти в оптимисти със задна дата.

След унизителното 0:5 от Исландия в Пловдив и последвала още една загуба от Естония /1:2/ въпросът вече не е колко още можем да пропадаме. Българският национален отбор отдавна демонстрира завидна изобретателност в това отношение.

Въпросът е дали изобщо знаем откъде да започнем да се изкачваме отново.

Поредната катастрофа неизбежно възкресява и една стара идея – да натурализираме най-добрите чужденци в родното първенство и с тяхна помощ да върнем конкурентоспособността на националния отбор.

Само че спасителният пояс, към който посягаме, до голяма степен вече не съществува. А истинското спасение няма да дойде с поредния паспорт, връчен на чуждестранен футболист. То минава през три неща, които твърде дълго подценяваме - собствените ни деца, българските таланти зад граница и последователната работа, която трябва да ги превърне в бъдещето на националния отбор.

Носталгията не е футболна стратегия

Има и исторически аргументи в подкрепа на идеята за натурализация.

Предраг Пажин и Зоран Янкович бяха част от последното поколение български национали, класирало се за голям футболен форум - Евро 2004. По-късно Марселиньо, Вандерсон и Сисиньо също внесоха допълнителна класа в състава.

Победният гол на Марселиньо срещу Португалия през март 2016 г. пък остана един от приятните спомени в иначе твърде оскъдната откъм футболни радости най-нова история на националния ни отбор.

Но между тогава и сега има съществени разлики. И в правилата на ФИФА, и в икономическите реалности на българския клубен футбол.

Натурализацията може да бъде полезен инструмент, само че, уви, не може да бъде национална футболна стратегия.

ФИФА поставя ясни условия пред футболистите, които придобиват ново гражданство и искат да представляват съответната държава.

За чужденец без необходимата връзка с България по рождение или произход, който е започнал да живее тук след навършване на 18 години, основното изискване е поне пет години пребиваване в страната.

Българският паспорт сам по себе си не е достатъчен.

Тук обаче се сблъскваме с първия голям парадокс. Качествените чужденци в Първа лига обикновено са привлечени именно с идеята да бъдат продадени при изгодна оферта.

Или иначе казано – за да стане един чужденец достатъчно интересен за националния ни отбор, той трябва да играе достатъчно добре. А ако играе достатъчно добре, вероятно няма да остане достатъчно дълго в България.

Майкон, Евертон Бала и Леандро Годой са примери за подобен профил футболисти. Но едва ли някой клуб ще откаже изгоден трансфер в името на бъдещия национален отбор.

Клубовете имат своята икономическа логика. Националният ни отбор трябва да следва своята спортна логика. Само че в България двете твърде рядко се срещат.

Дори футболисти като Цунами, Кайо Видал и Диниш Алмейда да покрият необходимия срок за пребиваване, остават въпросите за възрастта и формата им към съответния момент.

Ще бъдат ли част от изграждането на отбор за следващите десет години, или просто решение за един квалификационен цикъл?

Освен това придобиването на български паспорти от чуждестранни футболисти често е продиктувано от клубния интерес за освобождаване на квоти за играчи извън Европейския съюз.

Само че паспортът, който решава административен проблем на един клуб, не решава автоматично спортния проблем на цяла държава. И националният отбор не може да бъде страничен продукт на трансферната политика в Първа лига.

Вторият ни футболен резерв е отвъд границите на България.

Докато ние пресмятаме кога поредният бразилец ще натрупа пет години у нас, в Германия, Англия, Испания, Италия, Франция и САЩ растат деца на български семейства. Някои от тях тренират в академии, в които още от ранна възраст се изграждат футболна интелигентност, тактическа дисциплина, физическа култура и професионални навици.

И най-важното – при наличия на българско гражданство и необходимата връзка с България по рождения или произход за тях петгодишният ценз не е препятствие.

Тези деца не трябва тепърва да бъдат превръщани в българи. Просто трябва да бъдат открити, привлечени и убедени, че България има място в тяхното футболно бъдеще.

Не е необходимо да откриваме топлата вода. Достатъчно е да погледнем към Албания, Косово и Северна Македония, които превърнаха своята диаспора в съществен ресурс за националните си отбори.

Албания се класира за европейските първенства през 2016 и 2024 г. Северна Македония дебютира на Евро 2020 и две години по-късно елиминира Италия в световните баражи, а Косово изгради конкурентоспособен състав.

Там очевидно отдавна са разбрали, че националният футбол не свършва на държавната граница. И че в съвременния футбол трябва да се бориш не само за победата на терена, но и за футболистите, които един ден ще излязат на него.

България вече има своите примери.

Илия Груев, Фабиан Нюрнбергер и Лукас Петков са продукт на германската футболна система.

Разбира се, няколко футболисти, развити в чужбина, не са гаранция за успех – Груев и Петков бяха на терена и при разгрома от Исландия.

Думата е за изграждането на цялостна система, която да осигурява постоянен приток на конкурентоспособни футболисти.

Да, една птичка пролет не прави, известно е. Но когато имаш възможност да откриеш цяло поколение таланти, е престъпно разхищение на потенциал да разчиташ само на случайността.

БФС трябва да започне да търси национали, преди те да са станали звезди

В интерес на обективността трябва да отбележим, че тази година БФС предприе конкретни стъпки за развитието на младите футболисти.

През август започна работа "Академия БФС", която обединява футболното обучение, образованието и личностното развитие. Първият й випуск от деца, родени през 2013 г., вече се подготвя в Бояна.

През февруари пък БФС стартира съвместно с белгийската компания Double Pass проекта "Мисия Талант", предвиждащ категоризация на академиите, единни стандарти за качество и по-ефективна система за откриване и развитие на таланти.

Все стъпки в правилната посока.

Тепърва обаче ще видим доколко ще променят реалността в родния футбол.

Но истинската промяна започва оттам, където се изгражда футболистът, а не оттам, където му връчват националната фланелка. От качеството на треньорите в детските школи, през условията за подготовка и конкуренцията, до възможността младите българи действително да получават шанс в мъжкия футбол.

Защото можем да имаме десетки академии и стотици обещаващи деца, но ако между юношеския и професионалния футбол продължава да зее пропаст, националният отбор ще плаща цената.

Но защо "Мисия Талант" да няма и своето международно измерение?

БФС спокойно може да изгради и поддържа база данни за перспективните футболисти с български корени в чужбина, да установи контакти със семействата и академиите им, да организира лагери и своевременно да ги приобщава към юношеските национални гарнитури.

И най-важното – да им покаже, че България не е просто държава, от която са тръгнали родителите им, а е държава, която се интересува от тяхното бъдеще.

Защото един ден някои от тези деца вероятно ще могат да избират между два национални отбора. И тогава българският произход сам по себе си няма да бъде достатъчен аргумент в наша полза.

Тази стратегия не отменя, разбира се, и необходимостта от реформа на детско-юношеския футбол у нас. Напротив – двете трябва да вървят заедно.

Третият и може би най-трудният акцент е приемствеността. Не е достатъчно да откриеш талант, да го поканиш на лагер и да го облечеш с националната фланелка. Трябва да знаеш как ще го развиваш, кой ще следи напредъка му и как ще премине от юношеските формации към мъжкия национален отбор. И най-вече - тази система трябва да продължава да работи независимо от имената на селекционерите и ръководителите на БФС.

Българският футбол има нужда от бъдеще, а не от поредната кръпка.

След всяка тежка загуба започваме да търсим виновни. Сменяме селекционери, броим чужденците в първенството, броим и българите. Припомняме си неизменно и великото футболно лято в САЩ’94. До следващия мач.

А спасението всъщност не е нито толкова сложно за формулиране, нито толкова лесно за осъществяване. Трябват ни три неща - силни детско-юношески школи у нас, системно привличане на българските таланти по света и дългосрочна стратегия, която да превръща потенциала в качество. Не за следващия мачч. Не и за следващия селекционер. А за следващото поколение.

А междувременно някъде в Германия, Испания или Англия едно българско дете обува футболните си обувки и отива на тренировка. Може би след десет години именно то ще бъде футболистът, от когото националният ни отбор отчаяно ще се нуждае.

Но може би същото дете днес тренира в София, Пловдив, Варна или някое малко българско градче. И въпросът не е само дали ще го откриев, а дали ще му дадем възможност да стане футболистът, от когото имаме нужда.

След 0:5 от Исландия се питаме откъде да започнем да се изкачваме отново. Е, може би точно оттам, откъдето започва всяка истинска футболна история – от децата.

Анелия ПОПОВА/БЛИЦ СПОРТ

Добави БЛИЦ Спорт в предпочитаните източници Новините ни ще се показват по-често в Google.

Добави в Google
Анелия Попова

Анелия Попова

Още от БГ футбол

Към рубриката

Коментари 0