Къде оставихте душите си, когато излизахте на терена? Защо сърцата ви не туптяха тъй, както 40-хилядният червен стадион.
Светлината и мракът се бяха събрали на едно място снощи. Хиляди сияйни армейски сърца светеха по трибуните, а облечените в бяло футболисти тъмнееха на терена.
Контраст невиждан. Море от червена любов насред тъмнобяла пустош.
Малки, големи, бедни, богати, безработни и работни, учещи и неучащи дойдоха, видяха, но бездушните им любимци не победиха. Дойдоха от различни точки не само на България, но и на Европа, за да пеят, подкрепят, да се радват и страдат накрая.
Щом воинът Вион се оплете като в пиле в кълчища и поднесе най-сладкия подарък на врага, щом кучето Питас се беше превърнало в малък мишок, щом боецът Кареасо игра като трета резерва от националния отбор на Кюрасао, какво да говорим…
И знаете ли каква е разликата между сияйните армейски сърца по трибуните и немощните на терена „бойци“. Че първите ще скърбят не минути, не часове, не дни, а седмици наред. Болката от загубата ще е по-силна от всякаква физическа такава. Но те пак ще обичат, пак ще бъдат с ЦСКА.
А чуждестранните наемници (за разлика от малкото българи в отбора) ще забравят какво се е случило още днес.
Снощи, докато гледах мача от стадиона, вдясно от мен стоеше прав през цялото време бившият защитник на ЦСКА Валентин Найденов. Облечен с червена фланелка, той преживя тежко случилото се на терена. Изпуши сто цигари и изхаби сто хиляди нервни клетки. На лицето му се бяха слели емоцията, страстта и злобата. Онази спортната, истинската, която води към върховете. И си викам, ако тия бездушни чуждестранни наемници имаха поне малко от същата спортна злоба на Вальо, тогава хилядите сияйни армейски сърца щяха да туптят от радост след последния съдийски сигнал…
Румен ИЛИЕВ/БЛИЦ СПОРТ
